Движението е живот. Неудовлетворението е там, където спираме да се движим в посока на желаното от нас. Но не желано само на рационално ниво, защото всички живеят така или това е важно в обществото, а понеже с всяка клетка от тялото усещаме, че това ще ни донесе чувство на щастие, свързаност и спокойствие.
В смисъла на Неорайхианската терапия "движение" е синоним на "поведение". За нас е важно да се движим, избирайки поведението, което ще ни доведе до удовлетворяване на възникналата в тялото ни потребност. Именно в тялото - а не в мозъка! Ние не „измисляме“ потребностите си, а усещаме в тялото си зараждането им. Но как да усети потребността едно блокирано, хронично контрахирано тяло? Осъзнаваме колко сме контрахирани (стегнати) едва, когато започнем да се движим. Тогава се сблъскваме със своите ограничения и теснота - на мисленето, на действането. Изплуват страховете ни, заради които не предприемаме нужните стъпки. Краката са тежки, сърцето тупа ускорено, главата превърта най-невероятни и ужасни развръзки, стоим в ступор, на ръба на пропаст и няма път ни напред, ни назад.
Когато правим това, което смятаме, че трябва, защото е приемливо и удобно за другите, се превръщаме в неудобни и мъчители за самите себе си, защото истинските ни потребности остават незадоволени. Това ни превръща в досадници или безверници, които чакат някой да им даде това, което не им стиска да си поискат...или да си отвоюват...или да си спечелят, отдавайки от своята енергия за другите.
Какво бихме могли да направим, за да тръгнем по пътя на удовлетвореността?
Първа стъпка - буден и съзнаващ съм, свързвам се с тялото си, където са всичките ми ориентири: усещания, сетивност, интуиция, емоционален мозък. Дишам, виждам и усещам. Медитирам, мълча, оставам в тишина, пребивавам сред природата. Слушам вътрешния си глас, който се появява, когато премахна максимално шума отвън. Обикновено в социума сме активни, черпим от енергията си, разреждаме. Насаме зареждаме, събираме се, концентрираме се и се захранваме с енергия.
Втора стъпка - бидейки със себе си, усещам зараждането на потребността си. Проверявам обективната реалност - кой съм в тази ситуация, кой стои срещу мен, къде се намирам, как се чувствам и каква е целта, която желая да постигна?
Трето - достигнал до отговорите на тези въпроси, мога вече да избера как да действам така, че да постигна желаното. Планирам, проигравам мислено и...остава да действам!
Четвърта стъпка - извършвам движението - моля, подчинявам се, настоявам, отстоявам се, отдавам се, съблазнявам, обещавам. Това е трудната част, тъй като не винаги можем да направим това, което сме осъзнали, че ще подейства. Гордостта, например, ще бъде спирачката да помолим. „Как ще моля, той да не е повече от мен, аз мога и сам да се оправя...“ Или страха от авторитети ще се обади в нас: „Как ще се опълча срещу него, началник ми е, така не се прави...“. Или пък неспособността да отдадем на другия, да го утвърдим, да забравим временно за себе си ще ни спре: „Не мога да го четкам, това е манипулативно и несериозно; защо трябва аз да давам; няма да се излагам да правя „мили очи“ на този, не съм му длъжен...“. Тук е страшното, ако не сме развили умението да бъдем гъвкави и телесно, и ментално. Защото ако липсва подходящото действие, не стигаме и до желания резултат.
Пета стъпка: Проверявам резултата - постигнах ли това, към което се стремях? Удовлетворен ли съм? Когато отговорът е „да“, мога да се отпусна и радвам. Ако пък е „не“- да планирам ново действие, което ще ме отведе до желаното!
Това е алгоритъма на удовлетвореността... А ти стигна ли до края или остана някъде по пътя - с въпросите и страховете?
Мариана Вълчева - психотерапевт