„Не се мъчи да катериш чужда планина - изкачвай своята”

Михаил Литвак

Скоро една позната ми каза: „Толкова съм заета, толкова много и спешна работа имам, че често не ми остава време да изям една ябълка”. Смисълът на това да слушаме какво точно ни казват околните е, че всеки човек е наш учител, който ни подсказва възможни проблеми и в нашия живот. Ако сте попадали в капана на хроничния недостиг на време, на претрупаност със задачи и невъзможност да се отпуснете, прочетете следващите редове.

Имало някога един дървар. Той отишъл да работи в едно сечище и като всеки работлив и съвестен човек запретнал ръкави и здраво започнал да сече. Накрая на деня гордо отбелязал, че е отсякъл цели 18 дървета и това го изпълнило с гордост. Легнал си рано и на другата сутрин отишъл първи на сечището и започнал работа. Цял ден не подвил крак, а на края на деня с удивления забелязал, че падналите дървета са само 15. Засрамен, той си легнал по залез и рано-рано на другата сутрин отново се захванал да сече. Този път обаче отсечените дървета станали още по-малко. Когато на следващия ден, въпреки всичките си усилия, успял да отсече само три дървета, той рухнал съкрушен. Отишъл при надзирателя, за да му сподели, че работи на предела на силите си и по незнайни причини работата не върви. Надзирателят се замислил и го попитал кога за последен път е наточил секирата си. Дърварят бил поразен, как ще губи време за точене, като има толкова много работа?!

Така че, не забравяйте да точите секирата си. Желанието да дадем най-доброто от себе си не бива да ни повежда по пътя на безкрайните задължения. Почивката, забавлението, смяната на заниманията не са загуба на време, а ни дават възможност да се заредим с нови сили и енергия, с които да посрещаме предизвикателствата. Когато се преуморяваме, след това ни е нужно дълго време, за да се възстановим до първоначалното си състояние и да бъдем ефективни.

Когато бързаме, всъщност за какво си мислим, че няма да ни стигне времето? Какво ни кара да губим усещането за ценността на всеки отделен момент и да се фиксираме в крайната точка? Изобщо има ли крайна точка, тъй като всяка една постигната цел бързо е заменена с нова? Заблуждаваме се, че когато я постигнем най-после ще сме удовлетворени и ще си дадем почивка, но това не се случва и отново се втурваме да изкачваме следващия връх...и така до края...

Да присъстваме „тук и сега” не е просто едно клише - то се запълва с това да дадем пространство на нещата да се случват без постоянно да ги контролираме, манипулираме, насочваме; да се отдаваме на всеки миг, да го изживяваме на 100% без мисълта какво ще правим в следващия, да вложим най-доброто от себе си, на което сме способни точно в този момент. Да не забравяме, че нищо от това няма да се повтори, защото няма да сме същите и ситуацията няма да е същата.

Изкуството да живеем за мен означава да правим своите малки стъпки с усещането, че всяка от тях е много значима, дори най-значимата. И това наистина е така, защото във всеки миг творим своето бъдеще.

 

Мариана Вълчева - детско-юношески психолог и неорайхиански аналитичен психотерапевт

 

Повдигам една тема, която е силно щекотлива, но много разговори с млади жени с малки деца ме навеждат на мисълта, че е необходима, защото поставя основата на множество семейни проблеми впоследствие. Тя е свързана с начина, по който се променят взаимоотношенията в двойката след раждането на детето. Много често майката абдикира от ролята си на жена и любовница и се фиксира изключително върху потребностите на малкото си любимо същество. И ако това е напълно нормален и естествен процес през първата година от живота на детето, то продължаването му до петата - вече е сериозно отклонение. Често се случва майката да спи при детето си, защото и на него, и на нея тази близост е приятна, а бащата остава сам в семейната спалня. И това се превръща в метафора за целия живот на двойката. Не са редки случаите, когато детето става обект на много повече нежност и внимание, отколкото партньора.

Един от капаните, в които би могла да попадне младата майка е  убеждението „Децата са смисъла на моя живот”, защото то разкрива едно объркване на ценностната система на жената. Лично се чувствам въвлечена в този проблем, тъй като  аз също съм възпитавана по този начин - моята майка ме е учила, че децата са най-важното, те си заслужават дори компромисите в личния живот и е достатъчно те да са щастливи, за да бъде щастлива и тя. Поради някакви причини, обаче, аз не повярвах на нейната теория за живота и имах огромни съмнения в правилността ѝ. Усещах,че зависимостта е точно противоположната: качеството на връзката между родителите влияе силно на чисто несъзнавано ниво върху детето и то се чувства най-добре, когато усеща любовта и разбирателството между тях. Само щастливите родители възпитават щастливи деца.

Руският психолог Анатолий Некрасов в своята книга „Оковите на майчината любов” разкрива огромните поражения, които нанася върху живота не детето нежеланието на майката да го пусне по своя път и задушаването с прекомерна грижа и любов.  По същество тази отдаденост на майката към детето показва нейната неспособност да живее собствения си живот, да удовлетворява личните си потребности и да постига свои цели.

Но ще се върна на темата за майките и бащите, и защо понякога възниква  дисбаланс в семейните отношения. Когато бащата бъде изместен от мястото, което трябва да заема в сърцето на майката, може да настъпят различни отклонения в системата. Например: бащата да изпитва необяснимо раздразнение и ревност към детето си; да започне да се утешава с алкохол или да потърси внимание и любов извън семейството. Ще споделя идеите на Анатолий Некрасов за значението на правилно оформената ценностна система, на базата на която да изграждаме взаимоотношенията си. Поддържам  изцяло неговото виждане за подредбата на ценностите по тяхната значимост в живота.

На първо място е любовта към себе си и създаването на двойката -  изисква време и  отдаденост да се формират добри отношения с половинката. Любовта на двойката е най-голямата съзидателна сила, като слънце, което впоследствие може да отдава топлина и светлина на децата.

На второ място е създаването на пространството, в което да се поддържат тези отношения- домашното огнище, като обобщено понятие за комплекса от социални и икономически отношения, които създават семейството. Но материалната база, обезпечаваща комфорта трябва да се създава едва след като са изградени любящи, равнопоставени, приемащи взаимоотношения в двойката.

И чак на трето място са децата, т.е. те не представляват необходимото и достатъчно условие за съществуването на двойката. Ако децата се създават и растат в семейство, където любовта се разпределя правилно, там се създават оптимални условия за тяхното възпитание и щастлива съдба. Много е важно да създаваме правилен модел на отношения, понеже в децата е кодирано да повтарят нашите думи и поведение.

На четвърто място е любовта към родителите, защото те са нашите корени, проводниците на това да бъдем на този свят. Приемането на родителите, уважението и изчистването на чувства на обида към тях е от решаващо значение за това да стоим здраво на земята, да чувстваме своите корени.

На пето място се намира творческата реализация на човека - неговата работа и изява. И тук в основата на реализацията стои разкриването на собствения Аз, на потенциала, който носим и сме длъжни пред себе си да разкриваме. Удовлетвореността от работата, която вършим влияе пряко върху отношенията с обкръжаващите ни.

Ще завърша своите размисли по темата с това, че ние сме първоизточника на всичко, което материализираме в живота си. Колкото повече щастие намираме в себе си, толкова повече можем да излъчваме и към любимия, децата, близките си и околните. 

 

Всички се стремим към щастие и се питаме как да го постигнем, а може би то е закодирано в нас и е съществувала хипотетичната вероятност да го изпитваме. Изворът на нашето щастие или, в повечето случаи, нещастие, се крие в първите секунди на нашето появяване на този свят и в последващите ни контакти с най-важното същество в нашия живот.

Американската  психоложка Джийн Лидлов в своята книга „В търсене на изгубеното щастие” разкрива какво представлява отглеждането и възпитанието на детето според принципите на континуума. Сравнявайки протичането на тези процеси в съвременното ни общество и това на индианските племена в Южна Америка, тя разкрива как ние целенасочено (макар и неосъзнато и неволно) формираме общество от болни и нещастни хора. Тя споделя изумлението си от неземното излъчване на тези хора и липсата на нещастие в техния живот.

Човешкият род притежава безпогрешни инстинкти за това как да се грижи за децата си, но съвременния човек е пленник на интелекта - той саботира вътрешния си усет за това кое е добро за него и загубва способността си да разграничава автентичните си импулси.

Спазването на основни принципи би могло да доведе до качествена промяна в човешкия живот.

Още с раждането си всяко нервно окончание по телцето на бебето копнее за докосване и прегръдка. В периода непосредствено след раждането впечатленията на детето се запечатват най-силно в съзнанието му. Тези най-ранни преживявания създават вътрешната му представа за това какъв е живота.  Когато бебето е във физически контакт с майката, неговото енергийно поле се слива с нейното. Движейки се с нея, те заедно разреждат натрупаната си енергия. По този начин в него не се натрупва напрежение и то е спокойно.

За разлика от бебетата в племето йекуана, при нас те прекарват времето си във физическа изолация, самота и липса на стимулация и това ги прави напрегнати, неспокойни и плачливи. Бебето изпитва невероятна нужда да бъде в ръцете на майка си и това не се променя от разбирането на някои майки, че поддържането на връзката е въпрос не на отговорност, а на личен избор.

Децата, отглеждани съобразно човешкия континуум биват носени навсякъде от деня, в който се родят. Животът им е пълен с движение, звуци и миризми – дори докато спят те чуват човешките гласове, шума от тяхната дейност, натиска върху различните части от тялото при преместването им. Бебето се чувства в комфорт и на правилното място и не му се налага да сигнализира нещо чрез плач.

Когато детето проходи, то вече е свикнало да се чувства правилно и добро. Ако някое негово действие бъде посрещнато с неодобрение, то не се чувства обидено, а е мотивирано да съдейства. Детето не се защитава от възрастните, защото знае, че те са негови верни съюзници.

При йекуана майката се отнася спокойно с бебето, тя не инициира контакта с него и обикновено се занимава със своята работа. Същевременно, ако детето изпитва някаква потребност и се задвижи към нея, тя веднага откликва. Бебето е активно и демонстрира с поведението си какво иска, а майката с готовност изпълнява желанието му - храната и гушкането му се дават без отлагане или натякване.

Особено важно е да се знае, че бебето има талант за самосъхранение и реалистична представа за възможностите си. Ако майката му покаже, че очаква от него да ѝ повери преценката за безопасността си , то ще го направи поради силните си социални инстинкти. Но ако тя постоянно го наблюдава, то скоро ще се научи да не поема отговорност за себе си, тъй като това е в синхрон с нейните очаквания. Човекът е изключително социално животно и един от най-дълбоките му импулси е да прави това, което усеща, че се очаква от него. Но особено важното е, че възрастните дълбоко уважават детето и го считат добро във всяко едно отношение. Презумпцията, че правилността и социалността са вродени черти на човека е в основата  на отношението на йекуана към всички хора.

И за съжаление това е напълно противоположно на господстващото в цивилизования свят вярване, че импулсите на детето трябва да бъдат ограничавани, за да може то да се социализира.

Ако родителите направляват детето в посока, която им се струва правилна, то ще плати за това, защото няма да се развие пълноценно. В идеалния случай родителят дава пример на детето и го направлява, но без да цели да му повлияе; примерът произтича  естествено от ежедневната му дейност. Ако майката от нашето общество спазва тези принципи, тя би вършила домашната си работа като позволява на детето да ѝ помага – да мете, чисти или мие. Детето не би се наранило или счупило нищо. Но ако майката се безпокои, гледа го притеснено или го предупреждава да внимава, за да не падне или да не изпусне нещо, много е вероятно детето да направи това, което долавя, че се очаква от него и да се нарани. Със силата на волята си възрастният го принуждава да се подчини, подкопавайки собствения му инстинкт за самосъхранение.

У йекуана има нещо също толкова важно и това е убеждението, че всеки е господар на себе си. Не съществува понятие като „мое дете” или „твое дете”. Хората проявяват интерес към дейността на другите, но нямат желание да им влияят. Никой не командва детето да прави неща, които противоречат на собствените му желания. Когато се налага да се помогне на някого от него се очаква, че то с готовност ще се отзове. При йекуана липсва дума за работа, всяка дейност се извършва с удоволствие и никой не е задължен да прави нещо, което не желае. Животът е подчинен на потребността.

За дейността си детето се нуждае не само от другари, но и от примера на по-възрастни от него хора - те му показват накъде отива, преди да е стигнал дотам. Пропастта между поколенията би била белег на сериозен дефицит- ако младото поколение не се гордее при мисълта, че ще стане като по-възрастното, това означава липса на приемственост и непрекъснато преминаване от едни незадоволителни ценности към следващите.

Това са основните принципи на едно здраво общество, което може би от наша гледна точка е примитивно, но е успяло да съхрани хармонията и щастието си. Ако ние се научим да уважаваме както хората, така и самите себе си, ако осъзнаем  последствията от отношението си към бебето и детето, ние имаме шанс да отглеждаме пълноценно и щастливо поколение.

Мариана Петкова Вълчева - детско-юношески психолог и неорайхиански аналитичен психотерапевт